Обесването на Васил Левски, 142 години по-късно - 19.02.2015

Днес е деветнадесети февруари 2015г. (19.02.2015г), на този ден се навършват сто четиредесет и две години от деня, в който е изпълнена присъдата – обесване на Васил Левски. Днес всички ще говорят за Левски, всички ще се опитат да обвържат и представят саможертвата на Апостола на България, като и тяхно дело. Ще чуем много знайни и незнайни историци, писатели, журналисти, общественици, и всички те ще се опитат да получат своята минутка слава, в деня, в който отбелязваме смъртта на Васил Левски. Вечерта ще има официална програма, ще присъстват държавниците на страната ни ( за радост, вече няма заря по повод отбелязването смъртта на Васил Левски ), ще има митинг на националистите, т.нар. патриоти, ще ни покажат на телевизионния екран как гражданите почитат своя герой, ще видим деца, които рецитират стихотворението на Христо Ботев – „Обесването на Васил Левски“. И всеки от нас ще си помисли, че в това няма да има нищо по-различно от миналите години. Но, ако се замислим и вгледаме малко по-дълбоко, ще видим, че сме далеч от правилната констатация. Днес сме вече 2015 година, но все още не сме осъзнали смисъла на делото на Апостола на свободата. Никъде историческите източници и документи не показват Левски като жаден за мъст националист, напротив има множество свидетелства, че Апостолът е бил човек, който се е борил за всички ценности на либерализма и демокрацията. Васил Левски не е искал разделението на народа на верски, етнически и друг да е признак. Левски е искал свободата, за да може всеки да бъде какъвто е. Левски е искал свободата, не за себе си, а за цялото общество. Левски е искал свободата, за да може народа да покаже своя потенциал. И днес, ние българите сме част от онази Европа, която изповядва идеите за свободата така, както в средата на 19-ти век. За огромно съжаление, трябва да се отбележи, че нашето общество далеч не е разбрало нито тогава, нито в годините след това, нито сега, идеята на Левски за свобода. Днес имаме разделено общество, в което всеки обвинява другия за личния си неуспех, днес патриотизъм и национализъм се използват не просто като синоними, днес никой не прави разлика между това да мразиш другия, различния, и това да обичаш страната си. Днес нихилизмът е нашата национална черта. Заровени в историята си припомняме славните времена, а така изпускаме момента на нашето време, време в което можем свободно да се живеем, като част от другите развити и богати европейски народи. Днес вместо да се гордеем, че сме имали такъв истински достоен българин, чиято философия е била достигнала европейските мащаби, вместо да коментираме философията на Левски, да вникнем в неговите прозрения, ние сме свидетели на митинги на омразата, в чест на този голям българин, ние сме свидетели на последния филм „Дякон Левски“ – филм, който показва много насилие, много омраза, много мъст. И вместо да чуем, чрез художествената творба думите като : „Ако спечеля,печеля за цял народ, ако изгубя, губя само себе си!“, „Дела трябват, а не думи“, „Днешният век е век на свободата“, „Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност“, „За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно“, вместо да обясним на децата си, какво значат тези думи в контекста на нашето време, ние продължаваме да бъдем онези хора, неспособни да разберат свободата, оставаме онези хора, които по воайорски сме доволни от гледането на насилие, от слушането на цинизми, от идеята, че трябва да унищожим някого, за да сме щастливи. И докато се взираме във всички тези наши слабости в мисленето си, и в характера си, и живеем с омраза към всички, заявявайки, че те (другите) са виновни за нашето окаяно състояние, не разбираме, че днес всичко зависи от нас, че днес сме по-успели и богати, като част от общност, в която всички сме различни, защото „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“.