четвъртък, 21 януари 2010 г.

Защо нищо не се случва?

Защо нищо не се случва?

Защо българите, този креативен и умен народ очаква все някой да му свърши работата?

Ето на този въпроси днес разсъждавах.

Мисля си, защо всеки, който име нещо смислено да каже, да критикува, не го постави в някаква формална рамка, да го оформи и представи на хората около себе си, на приятелите, семейството, колегите, съседите и т.н.?

Защо тази смислена критика и недоволство не се обвърже с някаква кауза, с нещо по-дълготрайно, нещо по-дългосрочно?

Защо ли?

Защото, за да продължи нещо да съществува по-дълго, то трябва да има здрави основи. Същото е "положението" и с нашите критики, с нашето недоволство, с нашите забележки. Няма как тази критика да е градивна, да надскача ежедневните житейски борби, нашите комплекси.

Защото няма как да правиш забележка, че нищо не се случва, че нищо не се променя, без ти да си направил и най-минималното усилие да промениш собственото си поведение. Така оставяш своето недоволство да се превърне в част от общото недоволство, което се "носи" на шир и длъж из нашата родина. Но всичко това е без основи, без личния пример, без всеки да каже: Ето, аз съм недоволен, нищо не се случва, нищо не се променя, но аз съм направил това и това, и продължавам да го правя, и затова ще критикувам това, и това, този, и този.

Няма как критиката ни да съществува, защото тя просто няма лице, тя е едно недостойно извинение за собственото ни безразличие, за собственото ни нехайство, за собствената ни немарливост.

Мисля, ние разсъждаваме, че критикувайки другия, ние ще изпъкнем, нас ще ни забележат, ще ни оценят, ще бъдем считани за активни, за дейни, ще заблудим останалите, че наистина ни "пука", че ние наистина искаме да се променят нещата към по-добро, и то добро за всички. Но едва ли, този камуфлаж ще заблуди някого, той е твърде изтъркан, за да не успеем да видим, че под него ние всъщност представляваме хора, на които наистина не им "пука", все едно им е за околните, за каузите в които "уж" вярваме и участваме, за всичко и всеки, за самите нас.

Нашето т.нар. "пукане" (интерес) е затворено в интервал, чийто начало и край са нашите чисто битови малки ежедневни нещица.

Не можем да очакваме от късоглед човек да забележи нещо в далечината, не можем да очакваме от човек, който е с диагноза - диатонизъм, да различи цветовете на дъгата. Не можем да очакваме от човек, който живее само в един цвят на своето ежедневие - сивия, да познава и другите цветове, да им се радва, да ги търси, да ги забелязва. Този "сив" човек в своето ежедневие не се нуждае от другите цветове, той си има своя цвят. Този човек дори и не разбира, че и т.нар. "негов" цвят се получава от смесването на два други цвята.

Всеки нещо критикува, но не съм видял една смислена инициатива, която не само да бъде предложена, но и да бъде реализирана. Мисля си, че хората изказвайки своето недоволство, са сигурни, че нещата ще се променят от само себе си. Ако това е така, а от личен опит знаем, че е така, то явно ние живеем още в чудния свят на приказките. Там, където много често се казва: "речено - сторено".

Но в истинският живот не е като в приказките, не можем само да кажем нещо, да го мечтаем, да го пожелаем, и то да се случи. Нямаме го духа, от лампата на Аладин, няма кой да ни свърши работата, има само хора, които да критикуват и хора, които да отнесат критиката с право и без право. Изводът е, че няма кой да свърши същинската работа.

Не знам, може би греша, но явно още от Освобождението на България от османско владичество и от уроците по история в училище, ние българите сме възпитавани, че някой ще дойде и ще ни помогне, ще свърши нашата работа. Ние просто ще си кажем от какво не сме доволни и другите ще оправят нашето положение точно, както искаме. Но между временно, няма как да се разминем с нашата съпътстваща ежедневието ни критика. Не е случайно и не напразно съществува поговорката: "Накарай мързеливия на работа, за да те научи на акъл."

Явно твърде много "акъл" има в нашата страна, явно всички сме сигурни, както са ни възпитавали нашите майки и баби, че сме най-добрите, най-умните и най-красивите, или накратко - "наше лошо няма", и че сме хора, които са достойни само да дават идеи, които няма как да не са прекрасни (нали са си наши "рожби"), че ние сме хора, които имаме право да критикуваме трябва, или не, с право, или без. А другият, той ще бъде този, който е длъжен, който трябва да оправя нещата, да върши сам работата.

Явно всички ние търсим нашата Пепеляшка, която ще можем да "натоварим" с всички наши задължения и отговорности. Тя ще изпълнява нашите прищявки и ще работи, а ние просто ще очакваме нашия красив, умен и богат принц, за да живеем щастливо и дълго.

Но всяка приказка си има своя край, а с края идва и момента на извода от разказаната история, момент, който не искаме, не можем или за по-лесно пропускаме, защото за нас започва другата приказка (нали си живеем в "приказен" свят).

Мисля си, че сме забравили, или което е по-страшно, не сме били научени да виждаме и да преценяваме, какво е свършил другия, какво сме свършили ние. Трябва ли, вместо да се извиним, че нищо не правим, да критикуваме, да не доволстваме.

Не знам, но е факт, че нищо не се случва, но едва ли един, или двама са виновните.

Всеки от нас първото нещо, което трябва да направи е да се извини на себе си, на близките си, на хората около него, след това да започне да върши нещо, нещото което умее, нещото което желае, нещото към което се стреми, да го показва, да аргументира своите искания, да търси начин и съмишленици за реализирането на делата си.

След всичко това да се огледа, да направи анализ на ситуацията и да прецени кой, къде, кога и защо критикува, на къде да насочи своето справедливо, без съмнение недоволство.

Така, че по-добре е, а и предпочитам, да Ви се извиня, че съм Ви отнел няколко минути, за да прочетете това, което написах, отколкото да изкажа своето недоволство.

И все пак, докото пиша това, нищо не се случва и няма как да не е така, защото не чух някой днес да се извини, чух само позицията на хора, които принципно правилно, изразява тяхното недоволство.

Няма коментари:

Публикуване на коментар